Моята история - тегло и как се научих да обичам тялото си

By Jeni - Tuesday, November 20, 2018

В днешния ужасно откровен и личен пост ще ви разкажа моята история. За вътрешната борба, нереалистичните очаквания, натиска от околните и как се научих да обичам себе си. 

Далеч не съм уникална (за съжаление) и като повечето от вас и аз съм преминала и преминавам през трудни етапи в живота си, борба с килограмите, неразбиране, отрицание, себеизмъчване и критики. И макар не уникална, някак си винаги съм намирала пътя, който ми се наложи да измина за леко "странен" и някак си не съм намерила сродна душа, пък било то дори и онлайн, някого, който може да ме разбере или да се асоциирам с. 

Та тази публикация е за онези като мен, които се припознават в думите ми. Които се чувстват по начина, по който аз години наред се чувствах и не успяват да намерят себе си. И макар да съм ужасно несериозна в отговарянето на коментари (забравям, нямам време или се мотая), обещавам, че ще откликна на всеки един, който има нужда да говори, да излее душата си пред непознат или просто да сподели историята си..


Никога не съм се приемала като пълна, дебела, с надномерно тегло. Дори напротив. Гледах се в огледалото и виждах себе си. Дали се възприемах като особено атрактивно изглеждаща, чак едва ли, но не съм и имала огромни комплекси свързани с външния си вид. Допълнително мнението ми за мен самата бе подплътено от факта, че не съм имала проблеми в социалното общуване, нито пък във връзките си. И макар аз самата да си давах сметка, че имам да сваля някой и друг килограм, някак си хората около мен, включително близки, се оказаха далеч по ангажирани с теглото и външния ми вид от мен. 
Наслушала съм се на какви ли не коментари от сорта на - "тя пълничка си е по-хубава", през "тя каква слабичка и хубава беше", "тя мисли само за лицето си, пък не си поглежда тялото" и дори "тя се премести в Швеция заради килограмите". Безумни твърдения, които в повечето от случаите описват мен, пред мен, само че говорейки все едно за другиго. 
И макар да знам, че може би в повечето случания коментарите и подхвърлянията не са били злонамерени, на мен определено ми звучаха като такива и неминуемо в последствие се оказа, че са повлияли на отношението към собственото ми тяло и самочувствие. 
Някак си не успях да спечеля аргумента, че се чувствам добре и съм здрава и щастлива и нямам нужда да ми се вменяват комплекси, които нямам и винаги без изтъкнат факта, че аз може и да се чувствам добре, но има норми в обществото, които съществуват по определена причина и аз трябва да се впиша. 

Връщайки се назад си и анализирайки онези ситуации, в които се чувствах унизена и недооценена и нападната, си давам сметка, че често съм реагирала изключително вербално агресивно, опитвайки се да се защитя. Поведение, което смятам, че съм изкоренила изцяло на този етап от живота си, толкова грешно и ненужно, но от слабост и незнание и неувереност, единственият ми защитен механизъм тогава. 

Мога да ви разказвам безброй истории, в които съм се чувствала зле, недоумявала дали имам някаква супер странна самооценка за себе си или не виждам онова, което други виждат, но едва ли на някого му се слушат ревливи и депресивни истории, но да кажем, че ми се е случвало да попадам в особено неприятни ситуации, дори пред непознати, спорейки относно теглото си. 

Ако някой ме беше попитал дори преди 2 или 3 години дали коментарите и критиките в крайна сметка са успяли да ме сломят духом, може би щях да кажа не. Преминах обаче през един особено катарзисен период в живота си, който ме научи на особено важни уроци и ми даде възможност да се опозная по-добре от всякога и равноместката е, че за съжаление са успяли. 
Макар и в прав текст да не мога никога да кажа, че съм мразила тялото си, не съм и се чувствала комфортно и удобно също. 
Купувах дрехи, които не ме правиха шастлива, защото смятах, че трябва да изглеждам по един определен начин, защото там някой си ми казал, че подчертават талията или скрива корема. Или широки и раздърпани, които уж да комбинирам с по-тесни панталони, понеже краката ми били по-слаби.
Не се показвах по бански, за да не чуя епитети и коментари, които може да ме наранят. Изпуснах няколко лета, в които не можех да се отпусна понеже някой си смятал, че бедрата ми се търкат едно в друго и на фона на останалите слаби и фини момичета, изглеждам out of place. 
В момента, в който виждах, че някой в социалните мрежи, които следя говори за отслабване или здравословно хранене или тренировки, изключвах моментално и подсъзнателно си казвах, че няма какво да гледам, защото не е нещо, което мен ме вълнува. 
Спрях да се снимам. На всички снимки си намирам кусури, стоя изправена като ученичка с ръце прилепени към тялото и с високо вдигната глава. Нямам спомени от бала си, с приятели, купони, веселби и забави.. 
Дори ходейки на фризьор не веднъж съм правила спрявка с google за прически, които пасват на "пълни жени". 

От инат и стоейки зад идеята, че съм непукист, в един момент наистина спря да ми пука и нещата започнаха да излизат извън контрол. Достигнах килограми нетипични за мен, нито за височината ми. Вече започнах да си давам сметка, че нещата не отиват на добре, но толкова се бях примирила със ситуацията, че ми се струваше немислимо нещо да се промени.
Бях приела факта, че имам килограми за сваляне, но положението е такова, каквото е. Няма да отговарям на ничии и очаквания и ще живея, както искам. С малката разлика, че не живеех, както исках. И факта, че ми бе натяквано, че трябва да отслабна тогава, когато не виждах някаква належаща причина да го правя, изобщо не допринесе за подобряване на ситуацията ми, когато може би вече имах нужда от това.
Започнах да се затварям в себе си, да изпитвам някакви вътрешни терзания, да спра да се гледам в огледалото.
В най-"тежкия" период от живота си тежах 86кг, при височина от 169см. Не се намирах за безвъзрватно "дебела", но си давах сметка, че преминавам в една друга категория, което се отрази ужасно много на психиката ми.

За съжаление живеем в общество, в което наречия от сорта на "прасе", "свиня", "бидон", "свлачище" до голяма степен се считат за нормални и дори излъчвани по национални телевизии, с които жени определят други жени, или  мъже дават "компетентното" си мнение за това как жени изглеждат. Самите ние обсъждаме и даваме вероятно супер желаните си коментари за телата на други жени, съдим, даваме съвети и оценки. Коментари в социални мрежи, където - "много си грозна", "трябва да отслабнеш", "зъбите ти са криви" , писани от подрастващи момичета, насочени към уж онлайн идолите им, са ежедневие. 

Не се смятам за наивна и зная, че надномерното тегло е световен проблем, специално при децата и младежите. Зная, че култура на хранене и обич към спорта е нещо, което би било добре да предадем на децата си. Че е важно да говорим за тренировки и здравпословни рецепти и да даваме добър пример с влиянието, което имаме върху околните. И е отлично, когато го правим уважително, търпеливо, отговорно и интелигентно. 
Да се стремим да коментиране по-рядко теглото и външния вид на околните или да го правим по-един по-ненатрапчив начин, по-премерен. Да не забравяме, че всеки си носи своя кръст и понякога в живота има обстоятелства, които не са видими за простото око.

А, що се отнася до мен. Аз всъщност свалих излишните килограми. И то не благодарение на това, че някой ме юрка и подканва, а на самия факт, че самата аз го пожелах. След като се борих с панически атаки и лека депресия и притеснителност, ми бе препоръчан спорт като добро средство за разтоварване и стимулиране на производството на ендорфини. Отне ми известно време да се наканя да почна, но изненадващо и за мен самата с постоянство и разумно хранене, резултатите на закъсняха. 
Освен психически, започнах да се чувствам и по-добре физически, движейки се, изразходвайки натрупаната през деня енергия. Не спазвам режим, не следя време и правя само онова, което искам да правя. Дали тренирам изцяло оптимално? Едва ли.. Имам ли цел да изглеждам по определен начин, да се фокусирам върху определена мускулна група? По-скоро не, но е възможно и това да се промени. 

Няма да отрека, че ми е по-лесно да си купувам дрехи, общо взето мога да сложа всичко и да изглеждам добре. Запазих част при стилист, защото изхврълих всичко старо, което не отговаряше на новото ми желание към живот и нямах идея от къде да започна. Не смятам обаче, че самочувствието, което имам сега и което ми е липсвало в миналото се дължи изцяло на свалените килограми. Усещам, че имам контрол, че аз решавам, че ми е спокойно, че съм в мир със себе си и имам нов живец за живот. 
Усещам, че минавам през някаква метаморфоза, която още не ми е много ясна, но съм на път да разгадая и съм тотално безкомпромисна към хора, които карат мен и други да се чувстват зле. И ако има нещо, което бих променила е именно толерантността ми и начина, по-който избирах да се "защитавам". Не бих допуснала вече такива хора в живота си и изобщо не се притеснявам да го кажа на всеослушание.
Сега се сблъсквам с коментари от сорта на "колко още ще отслабваш", "няма да ти отива да си много слаба", съчетани с притеснителното "ти, още тренираш, нали"... Избирам да не отговарям и да не обсъждам плановете си или целите си с другите. Пътя, по който вървя си е изцяло мой .

Равносметката е, че промяната вътрешна или външна трябва да се случи в нас самите. Щастието за всеки е различно и ако искате да изглеждате по определен начин, за да се харесате на някого другиго или да оправдаете чужди очаквания и стандарти, аз лично бих намерила друг път за себе си. 
Излишните килограми не винаги са свързани с факта, че някой води нездравословен начин на живот или, че страда от заболяване. Както и обратното, разбира се. 
Ако бях започнала да тренирам в по-ранен етап от живота си, притисната от други, щях да се откажа, да се проваля, да намразя спорта, броколите и салатите и да се депресирам вкъщи, че цял живот ще съм дебела и няма да постигна нищо.

Избрах правилния момент за себе си, за да постигна резултатите, които АЗ искам. Дали според някого съм твърде дебела, дори и след свалените 20+кг? Със сигурност. Тях бих пратила на едно определено място. За себе си знам, че успях да постигна баланса, който търсех. Днес и сега.
Не съм решила все още дали искам да споделям в социалните мрежи особено много свързано със спорта и храненето. От собствен опит зная, че подобни коментари могат да бъдат изключително негативно въздействащи, особено за онези, които водят вътрешна борба със себе си или страдат от хранителни разстройства. 
Ако обаче смятате, че бих била полезна, не се притеснявайте да ме потърсите, ще разкажа всичко, което знам и през, което преминавам. 

Бъдете внимателни към себе си към околните, Нека подкрепяме младите момичета и жените в живота си, да поощряваме непознатите. За всички има място под слънцето и не е нужно да изглеждаме еднакво, за да водим пълноценен и интересен живот. Ако пък имате някого, когото бихте желали да стимулирате да спортува и да се грижи повече за себе си, не забравяйте да подходите с уважение. 

  • Share:

You Might Also Like

4 коментара

  1. Мога само да кажа: Браво!!! За това, което си осъзнала; за това, че си написала този пост; затова че си намерила начинът да бъдеш това, което си, без да зависиш от мнението на хората <3

    Мери (Berry’s place)

    ReplyDelete
    Replies
    1. За съжаление не намерих начин да не се влияя от чуждо мнение. И до ден днешен не мога да повярвам, че съм се чувствала зле, тежейки 60 кг и слушайки, че нещо не е наред с теглото ми. Същевременно съм благодарна, че минах и по моя път, за да намеря и заобичам себе си. Няма по-голяма свобода.

      Delete
  2. Радвам се, че сама си намерила верният за теб път!

    ReplyDelete
    Replies
    1. Чувствам се прекрасно. Безумно е как позволяваме чуждото мнение да ни влияе и обвиняваме обществото или другите за очакванията си към нас, а същевременно в по-голямата си част сме и част от проблема. Промяната винаги започва от нас самите.

      Delete