Life Update

Tuesday, May 16, 2017

Здравейте, приятели!

Позагубих се през последните месеци и въпреки желанието ми да не изоставям блога, който истински обичам и в който съм вложила безброй часове работа и енергия, случващото се в личния ми живот успя да ми повлияе негативно и да се наложи да го изоставя временно.

Чувствам се обаче значително по-добре и реших накратко без излишни сантименти да ви споделя какво ме мъчи и евентуално да помогна на някого другиго в сходно с моето положение. 
Винаги съм била амбициозна, кроя големи планове, мисля и премислям, в главата си подреждам и замислям онова, което искам да постигна и действам импулсивно в желанието си да догоня дадените цели. Не ми ли се получи обаче от първия път, губя бързо интерес и се прехвърлям към следващия грандиозен план.
Така бях и в училище и в университета, така се случи и в последното образователно начинание, с което се захванах. Само, че този път на шведски. Само, че този път нещата ми се получиха. Започнах да се вживявам прекалено много в това, което правя и да добивам самочувствие, че най-накрая открих нещо, в което ме бива. Никога не се бях чувствала твърде стресирана или твърде заета, или твърде напрегната. 
Така в един хубав ден в началото на септември миналата година се почувстах зле по време на лекции и първоначалната ми реакция бе да си помисля, че си въобразявам. Чуството и до ден днешен за мен остава необяснимо - сякаш се отдалечих от тялото си и се гледах отстрани. Давайки си сметка, че не си въобразявам споделих на тези около мен, че нещо се случва. Може да предположите каква паника настана и вниманието, което получих, така че ще ви спестя излишни разяснения. 
Сложиха ме да легна на един диван, което явно предизвика реакция на тялото ми и лявата ми ръка изтръпна моментално. Постепенно започнах да губя каквото и да е чувство е нея, да не виждам добре и в този момент в мен нахлу необяснима паника и страх, която и до ден днешен преживявам, връщайки се назад към онзи ден. 
Помислих, че имам инсулт, започнах сама да си правя тест за инсулт (усмивка, която да се задържи 10 секунди< разперени ръце в страни за 10 секунди< повтаряне на онова, което чувам хората около мен да говворят). Очевидно нямах инсулт и след около 10 минути, малко чист въздух и студена вода започнах да се съвземам. Лявата ми ръка бе доста изтръпнала и не можех да държа нищо с нея, но като изключим това, се чувствах добре. 
Закараха ме до спешното и ме приеха веднага в неврологията, където след редица тестове установиха, че както и предполагах не е инсулт, сърцето и кръвното налягане бяха добре, показателите ми също. 
За да бъде изключен тумор или друго увреждане на мозъка ме пратиха и на компютърна томография, където ми бе казано, че ще трябва да стоя неподвижна за около 2 минути. Започнах да броя на ум до 120 и после отново до 120, и после отново до 120, не съм сигурна колко на брой пъти, но с периферното си зрение улавях хоря, които влизаха и излизаха от другата страна на стъклото. Убедена, че явно ми има нещо прекарах следвашия половин час в чакалнята, чувствайки, че живея някаква друга реалност и случващото се е всъщност лъжа или привидение. Невроложката дойде при мен и монотонно и без каквато и да е емоция и интонация в гласа заяви, че не са открили нещо извън нормите и ако следващия тест, който има за цел да провери дали нямам съсирек в главата, то ще ме изпишат и допълнителните изследвания ще обсъдя с личния си лекар. След други 30 инфарктни минути се върна и сподели, че всичко е наред, ще се консултира с лекаря на отделението и ако той даде съгласие мога да си тръгна. Облечена и готова, вече спокойна, ръката ми беше в почти нормално състояние, чаках пред информацията, за да си платя таксата и да си разпиша документите за изписване, когато въпросната лекарка се върна извини се, че ме е подвела и в прав текст заяви, че подозират множествена склероза и иска да ми направи пункция на гръбначния стълб. Казах и че няма никакъв шанс да съм болна от МС, отказах изследването и си тръгнах. 

В момента, в който се прибрах в нас мигновенно излязох от онази другата реалност, за която ви говорих и просто се сблъсках с ужаса на ситуацията пред, която бях изправена. Обзе ме луда паника, придружена с много сълзи, треперене и неспокойни нощи. Следващите няколко дни бяха най-тежките в целия ми живот и дори спомняйки си за тях предизвикват у мен сърцебиене и тревожност.  
Към всичко това се появи и следващия симптом - иглички и изтръпване в крайниците - ръце и крака. Кратка справка в google, дава информация, че това е най-често срещаният симптом на МС и в комбинацията с онова, което лекарката ми каза, вече започнах да живея с мисълта, че съм наистина болна. Спомням си, че се будех по средата на нощта с гореши ръце, червени до болка, треперещи и изтръпващи, тила ми бе перманентно топъл и потен, чудех се как ще събера сили да се върна и да направя необходимото изследване. 
В крайна сметка се върнах в България, срещнах се с наш си невролог, познат на майка ми, който намери време да ме прегледа обстойно и даде мнение, че нямам патологични изменения в неврологичните рефлекси и според него не се касае за заболяване на централната нервна система. 
Да, обаче, веднъж убедена, че съм болна се оказа невъзможно да бъда убедена в обратното и следващите няколко месеца прекарах по лекари и изследвания, опитвайки се да убедя самата себе си, че съм всъщност здрава. 

За съжаление да се отърся от мисълта и придружаващите симптоми - изтръпване и иглички, ужасно притенснение,  учестен пулс и сърцебиене, невъзможност да правя, каквото и да е сама, просто се оказа невъзможно. 
Отказвах да седя сама дори за минутка вкъщи, прекарвах по цели дни при бабата на приятеля ми, от страх да не получа поредната паник атака. Говорих с майка ми с часове по телефона, за да не съм сама, писах мейл на невролога, който ме уверяваше, че не е сгрешил с диагнозата си, ангажирах други познати лекари на семейството ми, които да занимавам с моят случай. Проверявах си баланса, чуствителността на ръцете, краката реакциите, пробождах се с игли, за да видя дали усещам болка, как реагирам..

Нищо не ми носеше удоволствие, не можех да се съсредоточа нито в компютъра, нито в телевизора. Безпокойство, ходене напред и назад в една стая с часове бе единственото, което можех да правя. 

Ходих на масаж, ходих да ми наместват гръб и врат и какво ли не с надеждата, че евентуално имам някъде затиснат нерв, който предизвиква тези симптоми. След като изчезнаха за около 20 дни и имах възможност да се поосвестя и да се върна към нормален ритъм на живот, в една хубава вечер точно един месец след преживяването ми в болницата - на седми октомври, изтръпванията се върнаха по силни от всякога и отново ме върнаха към дупката, от която едвам излезнах.
Вече убедена, че имам МС, започнах да си представям как ще изглежда живота ми в инвалидна количка, неспособна да се мръдна, да контролирам собственото си тяло. Живеех се мисълта, че болестта е факт и независимо от фактите, които ми бяха представяни от лекари, семейство и близки ежедневно и ежечасово, трябва да приема, че съм болна.

Неспособна да се справя сама със ситуацията се наложи да ми бъдат предписани леки успокоителни, които повлияват нервната система и предизвикваха у мен едно чувство на безразличие и сънливост. Не мога да си спомня колко време пих хапчетата, първоначално взимах една доза около месец, след което видях, че не действа и игличките не изчезват и я увеличих малко, което също не подейства изцяло. Бях способна обаче да спя, да се храня, да уча, да живея почти както преди, с изключение на моментите на паника и страх, които идваха без предупреждение. 

Споделяйки случващото се с личната си лекарка, тя ме посъветва да отида на психолог, което и направих. 

Още след първата ни среща усетих промяна в себе си и начина си на разсъждение, да увладея малко страховете си и да контролирам по-добре онова, което избирам да правя в тежките за мен моменти. Според нейната оценка имах разстроена периферна нервна система, панически атаки и тревожност - диагнози, за които бях чувала, но никога не бях взимала на сериозно Отново по нейна преценка започнах да правя тестове, които да ми дадат по-реална и обективна оценка на случващото се; да описвам атаките, в какъв момент се появяват, какво мисля в тези моменти, как реагирам, до какво водят и какво избирам аз да правя, както и какво би станало ако избирах да направя нещо друго или да мисля за нещо друго; упражнения за дишане, mindfulness и разговори са сред другите неща, които обсъждаме по време на сесиите ни. 

От два месеца не съм имала изтръпвания, иглички получавам все още предимно късно вечер и то за няколко секунди. но не всекидневно. Храня се, смея се, излизам, забавлявам се, работя. Започнах да свиквам с мисълта, че нямам МС, предимно, защото до този момент и други типични за болестта симптоми биха се проявили. 

Не пия хапчета, отказах да приемам антидепресанти, много отдавна спрях и успокоителните. Все още на случаен принцип у мен се появява тревожност, която ми е трудно да контролирам, но за първи път от много време насам усещам, че мога да се справя сама. Все още анализирам твърде много всяка ситуация, вглъбявам се в разни случки, негативно настроена съм към голяма част от онова, което ми се случва, страхувам се дори и когато се случи нещо хубаво, защото очаквам, че то ще доведе до нещо, което ще ме уплаши или разочарова. 
Спрях да обсъждам с всички около мен всевъзможните си симптоми. Все още си втълпявам разни диагнози, но ми минава бързо. Разсъждавам по-рационално и се опитвам да избягам от мислите, които ме карат да се чувствам зле, разсейвам се с работа, филми, подреждане и каквото и да е друго, което да ме изкара от дупка, ако попадна в такава. 
Осъзнах, че трябва да поема отговорност за себе си и да си помогна и се опитвам да направя именно това. Някои дни са по-успешни от други, но виждам и усещам промяната в себе си. 

На какво ме научи цялото преживяване :

- да съм по скромна и благодарна;
- колко много мога да разчитам на семейството си;
- да не се пренавивам и да избягвам стресови ситуации;
- да усетя силата на мислите и тяхното влияние върху живота и здравето си. 

Все още нямам отговор за това какво точно се случи.. Дали се пренапрегнах при ученето, дали други семейни проблеми и фактори оказаха влияние на нервната ми система, дали страха от преживяното някак си събуди в мен безпокойство, което винаги си е било там.. 
Не знам, само зная, че никога повече не бих помислила да неглижирам как друг се чувства и психическото им състояние, показвам повече разбирам и състрадание и внимавам повече да не наранявам другите и да не ги обиждам с думи или действия. 

Денят, в който ще почувствам, че всичко си е отново по местата, а аз мога да контролирам мислите и съответно чувствата, които произлизат от тях, не е толкова далеч, а междувременно чета, образовам се и гледам да си помагам и да не съм толкова критична към себе си.

You Might Also Like

5 коментара

  1. Много силен, емоционален, реален и човешки пост! Съжалявам, че се налага да преминеш през това, пожелавам ти всичко да отшуми и да си в хармония със себе си и всичко, което те заобикаля... Много сила и воля!

    Пращам ти много позитивизъм и любов от България!

    ReplyDelete
    Replies
    1. Благодаря ти за подкрепата, Жулиета!

      Delete
  2. Стискам палци най-лошото да е зад гърба ти ! :) Щом други симптоми не са се появили значи не е било МС, пожелавам ти да се наредят нещата така, че въобще да забравиш за този период :* И последно да кажа, че ми липсват твоите постове, следя те почти от началото и съм научила страшно много полезни неща от теб. Помня преди години в един по-труден момент, когато открих блога ти и чаках с нетърпение да публикуваш нещо ново, действаше ми много разтоварващо и позитивно да те чета :)

    ReplyDelete
    Replies
    1. Благодаря ти за хубавите думи и подкрепата! Няма да лъжа, че още ми се върти идеята за МС в главата, но се опитвам да се разсейвам и да мисля за друго. Надявам се да се мотивирам да пиша отново, много ми липсва :)

      Delete
  3. Като човек, минал през същото - само дето аз бях с по-различна диагноза и се наложи операция, за да е сигурно, че нищо ми няма - бъди силна! Аз успях да се преборя със ситуацията без паник атаки, но знам какво е да те е страх, че си болна и това усещане, че си сам срещу диагнозата и другите не разбират. Наистина човек оценява близките си в подобни ситуации, радвам се, че си по-добре и мога да ти обещая, че споменът избледнява с времето и всичко става по-леко :)

    ReplyDelete

Total Pageviews